История

История на Габра

Цитат от книгата на Ива Ковачева „Габра през годините назад“:

Първи сведения за село Габра има в турски регистър на търговци на добитък от 1576 г. Документът представлява подробен опис на търговците от 13 каази, между които и Софийска, съставен е от кадията на град Пазарджик Джафер. В този документ срещу село Чукурово (днес Габра), спадащо към софийска кааза, се четат имената на няколко жители на селото и е записан броят на предадените на Османската империя овце.Предание разказва, че през първата половина на 16 век в района на сегашното село Габра отседнали малка група роби. Повечето били българи, живеещи в областта Шумадия, между които имало и сърби, бошняци и черногорци (в селото все още се срещат две фамилии — Сръбски и Бошнякови), които били закупени от саранбейския паша, който наредил на своите пазачи да избягват населените места, тъй като от стар спахийски ферман се знае, че когато феодал мине с някаква стока, включително и роби, през територията на друг феодал, следва да плати висок данък. Така конвоят заобиколил град Средец и се отправил за Саранбей (днес град Септември) през дълбоките и девствени гори на Лозенската планина. Тук сведенията, стигнали до нас през вековете, се разделят на две. Според едни — робите убили своите пазачи и заживели свой живот в местността Длъга ливада, а според други — те били застигнати от изпратената след тях потеря на средецкия паша в местността Банището, били отнети и оставени под разпореждане на новоселския онбашия.

Първите сгради под местността Сърбеница имали зид – 1,5 м. и покрити с дървета – нещо като бачия. На средата имало огнище. Заселването било признато от турската власт и селото било наречено Чукурова – (Чукур – дупка, ова – поле, долина.) Има и област в Анадола с такова име. Новите жители получили разрешение да си доведат семействата, неженените си взели жени от съседните села. Задимели огнищата. Вековните гори и бедната земя не предлагали добри условия за живот, но създали изключително трудолюбиви хора. Бързо се развило животновъдството, а по цялата гора запушили жижници – произдодство на дървени въглища. От тогава имената на много местности останали да носят името на стопанина, градил на това място жижница – Вельово равнище, Деянови колиби, Станьовец, Гроздово равнище, Влайчовица, Драгански рид, Ралевица и т.н. Най-напред дървените въглища тръгнали с товарни коне към София, тъй като населението й се отоплявало изключително с мангали, а по-късно, когато производството се увеличило – и към Самоковските видни. По това време дървените въглища били най-калоричното гориво. В местностите Драгойовец и Горна поляна в наши дни се намериха основите на пещи за топене на медна руда. Тя е копана от местността Копаница. В Горна поляна е имало и ковачница. Вероятно нерентабилен се е оказал този труд и той е бил изоставен. Има сведения и за съществуването на малка работилничка за керемиди в местността Банището. Там след един земетръс, засегнал Софийската котловина, по поречието на река Габра (от изобилието на габрови гори) бликнал термален извор. Уплашени от това, че той може да привлече турците, населението го запушило с вълна. Минералната вода изчезнала.

От Сърбеница заселниците се преместили в местността Дъхчанец (днес – Селището), където имало по-добра вода за пиене и където си направили по-хубави къщи – 0,5 м. зид, плет от лескови или габрови пръти, намазан с кал и сламен покрив. Срещу селото, на високо, забили дървен кръст, нарекли мястото св. Спас затова, че тук намерили спасение и много тържествено започнали да празнуват Спасовден, който и до днес е селищен празник на Габра. През 2013 година отново в местността Св. Спас е издигнат масивен каменнен кръст, за да пази селото от болести и беди.

На днешното място населението се преместило след една чума, като в дълбокия селски бунар нахвърлили всичките си медни съдове и го засипали. Покрай дерето и реката направили нови къщи – също ниски, плетени и измазани с кал, но с още една врата – към задния двор. За водопой използвали реката, а за пиене кладенците: Брежляк, Стубело, Соленико, Русината дупка (наречена на Руса Туева, която там се удавила. След едно от децата й – Ташун – се образувал Ташунковия род).

Днес имаме и оскъдни данни за участие на чукуровци в султански лов от един списък от 21 януари 1681 г. Този набор от ловци е направен за участие в 1691 г. Организирането на султанския лов е било много важна задача за османската власт. Затова и предварителната подготовка за това развлечение на османските властници е била голяма. И така в списъка, вписан в сиджилиса на 21.01.1681 г. се сочат всички села в Софийско, които трябва да дадат ловци. Между тях са: с. Орман (Лесново) – 9 ловци, с. Мусакьой (Мусачево) – 8, с. Сгърлу (Априлово) – 7 ловци, с. Хан джедит (Нови хан) – 40 ловци, с. Новосел (Елин Пелин) – 17 ловци, с. Чукурово – 8 ловци.

Добивът на дървен кюмюр, добре развитото скотовъдство и земеделие и по-рядкото безпокойство от страна на турците поради откъснатостта на селото от главните пътища, привлекли и фамилии от други села. Райчовци от Рельово, Радевци от Василица, Везденковци, Йовчовци от Бариево, Дойчиновци, Йоневци, Стойновци, Джамбазките, Сариевци, Куневци, Мишовци и др.

През годините на турско робство хората са работили дълги години ангария. Отглеждали и животни, за които се намирала хубава паша. Земята, която обработвали с много труд, отнемали от гората. Малко са били поляните – Средна поляна, Горна поляна, Зелената поляна, Бегличката поляна, Педучел, около реката и Турската ливада, която заедно с Даутица била на Даут ага. Коларски пътища, изпълнени с тайнства, свързвали селото с Ихтиман и Самоков – през Манастирското и Друмо. От това далечно време са останали и някои легенди:

През Дълга ливада текла вода, от която излизал воден бик, мушел говедата, и на селския бик надивал. Тогава говедарите прикрепили към рогата на селския бик железни и той надвил на водния. Последният се скрил и вече не се показал. А водата спряла да тече.

Родило се моче с крила. Майка му го криела, а като поотраснало, все с япунджак ходело. Станало голям пакостник. Вече можело и да хвърчи. Турците искали да го убият, но все не им се удавало. Подкупили Мара Менджийка и тя му сложила във виното паяжина. Той се напил и заспал. Турците му отсекли главата.

Изграждане на тухли за училището 1936 год. Снимка: Lost Bulgaria

Не са малко и турците – главно търговци и събирачи на данък, които загубили главите си тук.

При старейшината на селото Стоичко Йотов Бачев дошли двама турци от с. Орманлия (Лесново) за данъка. Тъй като не бил събран, те затворили старейшината в кочината при свинете и там го държали три дни, като през това време се разполагали в къщата му като стопани. Освободили го като му казали, че ако при второто им идване данъците не са събрани, ще заплати с главата си. Когато си заминали, Стамен Пенчов, който видял всичко това, накарал Стоичко да настигнат турците и да ги убият заради обидата.

После Стоичко Бачев направил жижница в м. Църни вир и там останал цели три години.

Непретенциозно, бедно и трудно живеели хората в Чукурово. Пословично било тяхното трудолюбие и гостоприемство. Но не обичали да засягат честолюбието им.

Хасан турчина набил Лазо Тошов Райчов за това, че говедата му пасат в ливадата на Даут ага (Даутица). Бащата Тошо и чичото Цветан отишли да потърсят сметка на Хасан, който бил с пушка и гръмнал над главите им да ги сплаши. Но вместо да се уплашат, те се нахвърлили върху него и жестоко го набили. После били арестувани от заптиетата и осъдени да лежат 5 дни при свинете. Отвън пазело заптие. Същия Лазо и Стамен Тотов убили при Каскетовио алчак турчин, у дисагите на когото намерили две шепи жълтици.

Легендата разказва и за основателя на рода Джамбазки, един от най-големите родове в селото – Стамен Джамбазки. Той бил търговец на добитък (на турски джамбазин), гледал големи стада в кошари в планината. Но турци започнали да отвличат от овцете му. Това все повече зачестило. Една вечер Стамен разпуснал ратаите и останал сам да пази стадата въоръжен с пушка. Двама турци се прокраднали към кошарите, но той застрелял единия, а другия избягал. Турците започнали разследване на случая, но не могли да докажат кой е застрелял крадеца на овце. Събрали хората от селото на площада и ги накарали да пият светена вода и да се закълнат, че не са участвали в убийството. Стамен също се заклел без да му мигне окото.

Георги Джамбазки, бил добър танцьор. Обичал да си пийва в кръчмата, а също и да танцува. От там му останал прякор - Шавалика. Неговият син Атанас Джамбазки е участвал в Първата световна война и е заслужил сребърен кръст за храброст. В окопите по време на войната измръзнали белите му дробове и впоследствие е страдал от астма. За щастие се връща жив от фронта. Габра е дала много свидни жертви по време на Балканската, Междусъюзническата война, а също и в Първата и Втората световни войни. Сина на Атанас Джамбазки - Йото и Стоя Джамбазка решили да отворят магазин. Продали няколко ниви и закупили стока. Но селото било бедно, хората пазарували на вересия.Те си водели тефтерче с вересиите, но понеже не били много грамотни, после не могли да прочетат записките. Магазина фалирал, а Йото Джамбазки загубил няколко от нивите си.

Един от старите родове в селото е рода на Тараторите. Обичали да похапват таратор, от там и прякора. До самия язовир Габра доскоро се виждаха основите на стара къща, на един от техния род. Местността там се нарича "Тараторското къще", и името се е прехвърлило на габренския язовир. Това е произхода на името "Язовир Тараторското".

Иван Джамбазов (Крокмата) бил овчар в м. Горна поляна, когато насреща му изскочил турчин. Бил търговец и идвал от махала Бузляковци. Иван го нападнал, убил и заровил в м. Еленището. Тъй като не открили убиеца, турците осъдили селото да заплати 70 кесии пари. Селото било бедно и това било за тях страшно бреме. Събрали се неколцина селяни в параклиса „Св. Марина“ и проклели човека, който им е донесъл това бреме (и за тях той останал неизвестен тогава), повече от четири къщи рода му да не вдига и по едно мъжко чедо да има. Иван бил иначе кротък и съвестен човек и това проклятие било за него божие наказание. Останал стар ерген и с размътен ум. За едни бели чешири си продал гората на Божил Станков.

Най-често селото било обезпокоявано от черкези, които се занимавали с кражби на добитък, обири и др. Около Чукурово такива имало на Побит камък, Авала и на запад от Нови хан. Черкези отвекли Арангел Йонев, но съселяните му ги настигнали и го спасили. Но не могли да спасят Стоичко Лазов Фичеров, защото бил само с жена си на нивата, когато го нападнали в Горни Церов дол. Убили Стоичко, а жена му и говедата откраднали.

Черкези се опитвали да нападнат и манастира „Св. Димитър“ - днес още личат дълбоките следи от удари на брадва по вратата – но не успели, защото били застигнати от Коле Филипов Алексов. Той бил як, най-висок в селото, много буен и изключително безстрашен. Черкезите не влизали в препирни и бои с него – страхували се от името му даже. Имал 5 братя и една сестра. Гледали 300 кози, 200 овце. Когато през 1877 г. един от братята трябвало да бъде мобилизиран, Коле тръгнал пръв – току що се бил оженил, а братята му имали деца. Паднал убит край Гривица в редовете на румънската дивизия. Последните му думи били - „Яде ми се скроб с млеко“. Жена му Тона по-късно се омъжила и природила едно дете.

Коларският път, който водел за Чемджас (с. Борика), минавал през местностите Рабаджийска поляна, Каваците, Три муши, Мамутови поляни, Соватете, Трънливио карляк, Връо, Габровец, Даутица. По тоя път прекарвали турската хазна. При едно нападение на върха на м. Габровец, била убита турска ханъма. Местността нарекли „Гробо“. Много по-късно овчарче от Пасарел, безцелно ровейки с тояжка, открило на това място скритите жълтици.

Много жълтици биили намерени и в м. Джамбазки ливади. По време на размяна на български и турски пленници една була дала на пленник от Айтос лист с точно описание на мястото, където били закопани два бакърени котли с жълтици. След една година престой у дома, той тръгнал като търговец за Чемджас. Взел един калаузин (придружител) и оттам се отправил за Чукурово. Щом стигнел поляна“търговецът“ все питал как се казва. Когато стигнали до Джамбазки ливади, той казал „Много съм жаден“. „Ама ние сме таман до кладенчето“ - казал му калаузинът и го завел при водата. „Знаеш ли – казал „търговецът“ - забравих, че ме викат по някакво дело и трябва да се върна. Ето ти пари, ти иди и провери има ли ялова стока в Чукурово, а аз утре ще дойда да ми кажеш“. После извадил ценният лист, премерил крачките и стъпките и когато разкопал, наистина намерил два бакърени котли. Дошъл след няколко дни с кон, взел парите без съдовете и си заминал. След 4-5 години калаузинът, баща на Коле Виячо от Чемджас, получил телеграма за сватба в Айтос – женел се синът на „търговеца“. Не отишъл, но получил втора телеграма, в която настоятелно го молели да тръгне. Върнал се от Айтос с много пари.

Отдавна я няма оная стара круша, наречена Войчова, нямо запазила свидетелството на турската жестокост. Братът на Войчо, тръгвайки за воденица, му поръчал да спи тая нощ в копривите на двора, защото подочул, че турци се канят да нахълтат в дома им и им вземат парите.

Войчо не послушал брат си. Залостил здраво вратата и си легнал. А малко след това се заудряло силно и (двама) турци влезли вътре. На въпроса „къде са парите“ той казвал - „нямам, не знам“. Жарта в огнището още п рисвятквала, те взели посипалкята и изсипали на главата му горещите въглени. Жена му бързо вдигнала ръка да ги събори и единият от тях я ударил силно с ножа. Така поспвали главата му, докато го умъртвили. А после го изкарали на края на селото, край пътя и мъртъв го обесили. Когато на зазоряване брат му се връщал от воденица и го видял на крушата, взел остена и от мъка бил мъртвото тяло докато премалял за това, че не го е посушал. После нарекли мястото Войчова круша.

На 25 декември 1877 г. Чукурово е освободено от дългото робство. Чукуровци са плащали често мито във Вакарелската митница за прекарваната стока, тъй като тук е минавала границата между Княжество България и Източна Румелия.

През 1934 г. селото е преименувано и носи името на река Габра.