Пътеписи

Целта на това пътуване беше язовир Искър. Когато бях по-малък съм влизал без разрешение в ловно стопанство "Искър" и в спомените ми са останали незабравими мигове за разкошни горички от бяла бреза, тучни зелени морави пясъчните плажове край язовир Искър, и внезапно подплашени стада от елени които побягват в далечината. Още помня красивите дървени хижи и хранилките където зимно време дават фураж на дивеча. Но след един случай когато имах неприятности с полицията в охраняемата зона край стената на язовир Искър никога повече не съм влизал в ловното стопанство. Все пак това е бракониерство, а вече не съм на възраст за такива детински прояви. Но мечтата ми да организирам разходка с колело с крайна дестинация язовир Искър си остава. Язовир Искър е толкова близо до Габра, и в същото време толкова недостижим. Заради ловното стопанство което е заградено с ограда и охранявано и забранената зоната около стената на язовира, до Искър може да се стигне като се заобиколи или през Пасарел или през Ихтиманското поле. И двата варианта отнемат много време както заради голямото разстояние, така и заради черните пътища които не позволяват голяма скорост. Но аз наистина обичам да карам колело сред природата и поради тази причина ги предпочитам пред асфалта. Един поход сред праха и автомобилите не ми носи такова удоволствие. Изходния пункт е село Габра, където имаме къща използвана често когато сме в отпуска. Единия вариант да достигна язовира е като мина през село Пасарел. Но терена е тежък и отнема време. Миналата пролет един вело преход до Пасарел ми отне 6 часа. А за да стигна от Пасарел до Щъркелово гнездо например има още доста да въртя педалите. При този поход се опитах да заобиколя ловно стопанство "Искър" от изток. Тръгнах около обяд, и си признавам моето закъснение изигра лоша роля при тази екскурзия. Опитах се да стигна до село Борика по черен път минаващ през Церов дол, откъдето бях минавал веднъж, но преди десетина години. Там където преди имаше хубава пътека днес има непроходим гъсталак. Тогава все още се обработваха нивите, имаше доста повече хора и домашни животни и пътеките бяха по-добре поддържани. Когато веднъж тръгна по един път не обичам да се отказвам преди да стигна до крайната цел. Така че, продължих през самото корито на потока виещ се в Церов дол. Събух кецовете, свалих чорапите и продължих да бутам колелото из вирчетата осеяни с доста камъни. След като се мъчих така километър или два, излязох от дола и продължих по стария черен път извеждащ край язовира на село Борика. Това беше най-приятната част от екскурзията.

Язовира на Борика

Панорама към язовир Бакърдере

Грееше хубаво слънце, не беше много горещо, ясен и много красив ден. Заобиколих язовира на Борика и за моя изненада пътя свърши сред нивите. Сравнително лесно се качих на хълма над Борика и от там се разкри невероятна гледка. Зад мен село Борика, а пред мен язовир "Бакърдере" край Веринско и цялото Ихтиманско поле. На снимката горе виждате един кадър от тази панорама. Тук отново се появи черен път и аз поех по него сред гората. Гледах да следвам посоката към село Венковец една от междинните спирки по моя път. Пътя минавше под сенките на гората и беше в сравнително добро състояние, спускащ се малко по-малко от билото на планината. Според това което бях видял в Google Earth трябваше след половин час да изляза от гората. Но явно съм преценил зле разстоянието. Трябваше ми поне час и половина - два, докато напусна горския път и стигна до асфалта между селата Боерица и Венковец. От тук до местността "Ушите" в края на язовир Искър пътя е само асфалт и точно в този участък движението не е натоварено, защото има по-нов път и трафика минава от там. Дотук се движех според предварително начертания в Google Earth маршрут, но за съжаление изоставах много с графика. Вече беше 18 часа а аз нямах готовност и екипировка за да спя на открито. Отказах се от мечтата си да стигна до язовир Искър. Зелените поляни и стадата елени продължавах да се мяркат като идея фикс, в главата ми но разума подсказваше да се връщам. Купих си минерална вода в село Венковец и поех обратно към Габра. В началото беше много лесно, трябваше да се спусна в Ихтиманското поле по асфалтов път и колелото просто летеше. Минах едно след друго селата Боерица, Живково и Веринско. Наближих язовир "Бакърдере".

Тук се качих на стоп заедно с колелото

Вече се притеснявах за времето беше много напреднало. И в този момент ме изпревари стар "Мерцедес" спря на пътя и предложи да ме вземе на стоп. Досега никога не се бях возил на стоп заедно с велосипеда ми, но този път се изкуших. Пътя се изкачваше нагоре, а на мен ми оставаха още много километри. Още повече шофьора услужливо предложи да прибере колелото в багажника. Малко странно ми се стори, че остави капака на багажника отворен без да го укрепи с някое въже примерно. Но след като се качих в колата разбрах всичко! Шофьора беше пиян до козирката, и затова беше толкова услужлив. Не ми направи впечатление по-рано. Аз се зарадвах, че ще ми спести голяма част от изкачването и постъпих малко наивно. Изпреварихме една стара лада с мръсна газ, а капака на багажника се клатеше застрашително. Гледах притеснено през рамо дали колелото още е с нас. Тогава насреща се зададе друга кола, в която пътуваше приятел на моя пиян шофьор. Двамата спряха един до друг и си поговориха няколко минути, а горката лада чакаше отзад търпеливо да се освободи пътя. След малко потеглихме и до село Борика за където пътуваше "Мерцедеса" нямаше повече инциденти. Зад кметството в центъра на селото, обаче пияния шофьор започна да прави странни маневри - ту на пред, ту на задна скорост по няколко метра. Може би искаше да се покаже пред хубавите момичета които си приказваха там. Аз повече не му мислих. Скочих от колата и без дори да кажа благодаря грабнах колелото от багажника и поех отново сам по пътя.

Минах край параклиса "Света Петка", може да го видите на снимката долу, много красиво кътче, където отдъхнах за няколко минути и продължих. Вече пътувах по черен път през дъбова гора. След това минах през ливадите в местността "Тоз", където избрах пътя покрай оградата на ловното стопанство. При друг поход на същото място веднъж срещнах глиган. Този път нямаше такива премерждия, но вече се мръкваше, а аз бях насред дивата природа. Още една кратка почивка и зареждане с вода край извора Студен кладенец, носещ с основание името си. Край извора има и малко язовирче, много симпатично сред обширни ливади. Пътя ми водеше покрай Ереджек, малко поточе проправило си път сред високите хълмове от двете страни. Още час и си бях в къщи, но доста окъснях. Все пак приключението си заслужаваше!

Параклиса "Света Петка" край Борика

В местността "Ереджек"

2. Тази история може би трябва да я премълча, защото не ме представя в особено добра светлина. Но пък умея да я разказвам забавно и много слушатели са се смели на нея. Идеята беше да стигна до стената на язовир Искър, въпреки че бях наясно, че това е охраняема територия. Поех на път в ранния следобед със старото руско колело. Минах покрай габренския язовир и продължих по черните пътища, като се ориентирах доста добре, макар да посещавах тези места за първи път. Стигнах до порутена постройка, която е част от водопровода, подаващ вода от язовир Искър към Габра. Надолу към помпената станция водеше просека в гората опъната като по конец, тук там стърчаха шахти, част от водопровода. Нямах желание да бутам колелото обратно по стръмния склон водещ към река Искър и затова го скрих в един храсталак, с идеята след като се огледам наоколо да се върна при него. Но не стана точно така както го мислех. Слязох бързо в долината на Искъра, минах без проблем през рехавата ограда на помпената станция. Там ме срещна пазача на станцията и ме предупреди да не продължавам към стената на язовир Искър, за да нямам проблеми с охраната. Аз му казах, че смятам да се разходя в обратна посока към село Пасарел и да се връщам обратно. Пазача не възрази и ме пусна да мина. Но аз си бях решил, че искам да видя язовир Искър, и вида на масивната и висока язовирна стена вместо да ме спре ме вдъхнови още повече. Върнах се малко назад и смело щурмувах отсрещната страна на долината. На това място долината на река Искър е много дълбока и тясна, затова тук е построена язовирната стена. Изкачването по склона беше много трудно, минах през гъста дъбова гора, осеяна с нисък и трудно проходим храсталак и много нападали дървета, които още повече ме затрудняваха. Стигнах до просека през която минаваше електропровод, но вместо да стане по-лесен пътя, той се оказа още по-труден. Тук имаше много ниски увивни растения които ме драскаха неприятно по краката, бях по къси панталони. Накрая излязох в рядка дъбова гора, между стволовете на дърветата прозираше синята вода на язовир Искър. Вече бях на по-голяма височина от нивото на язовирната стена, гледката беше омагьосваща. Но вместо да се върна обратно от там от където дойдох, имах лошата идея да продължа напред. Тук вече имаше асфалтов път и няколко постройки, срещнах две жени които изрично ме предупредиха да напусна веднага охраняемата зона, за да нямам проблеми с полицията. Аз им отвърнах, че си тръгвам, но като се замислих откъде съм дошъл и нямах никакво желание да се въщам от там. Помислих си, че ако успея да изляза от охраняемата зона и се върна по шосето Самоков - София около 2 километра бих могъл да сляза обратно в долината на реката и от там през помпената станция да се върна при моето колело, което бях зарязал. Най-наивно смятах, че ако ме хванат в охраняемата зона ще имам големи проблеми, но ако тръгна смело към изхода полицаите дори няма да ме спрат. От тук започва веселата част. Тръгнах право към караулката с полицаите разположена до входа на охраняемата зона. Идеята беше да изляза все едно съм пребивавал там легално и без да правя впечатление. Но един от полицаите ме попита: "Кой сте вие?". Аз отговорих: "Няма никакво значение, тъй като си тръгвам!". Много глупаво, нали? Полицаите веднага ме задържаха. Помолиха ме да представя лични документи, но аз не носех такива. Казах си името, адреса и ЕГН-то. Полицаите от караулката се свързаха по телефона с техните колеги от София и провериха дали данните които съм им дал отговарят на тези в ЕСГРАОН. Помолиха да обясня какво правя в охраняемата зона и аз им казах истината. Замислиха се какво да правят с мен - дали да ме изведат по язовирната стена и да ме пуснат свободно да се прибирам обратно в Габра или да се отнесат по-строго. Накрая решиха да ме пратят в София за да проверят дали самоличността с която съм се представил е истинска и дали не съм криминално проявен. Обадиха се в София и вихнаха патрулка, която да ме прибере. Докато чаках патрулката да пристигне, се появи един от полицаите въоръжен с автомат Калашников. Погледна ме строго и каза: "Имаш късмет, че те заловихме тук. Ако те бях хванал в гората можеше да си изпатиш лошо!". Накрая от София пристигна стара руска джипка, от нея слязоха двама полицаи, разбраха се с техните колеги, след което ми сложиха ръцете на гърба и ми надянаха белезници. Поехме с джипката към София. Не мога да се оплача от лошо поведение от страна на полицаите. Всички бяха любезни. А и аз сам си бях виновен. Но имах много причини да се притеснявам. Въобще не беше удобно пътуването с белезници на гърба, а и какво щях да правя в София без пари и документи. При пристигането в 8-мо РПУ в София (кв. Дружба 2), един от дежурните офицери ме разпита още веднъж. Аз отново разказах цялата история от начало до край. Написах собственоръчно показанията си което много ме затрудни. Ръката ми трепереше и ми беше трудно да пиша. А на въпроса: "Какво да те правим сега?", нямах никакъв отговор. Какво да правя в София без пари и документи? Сетих се, че сестра ми е студентка в София и би могла да ми помогне ако е там. Но беше петък късно вечерта. Ами, ако е решила да се прибере в Пловдив за уикенда? На всичкото отгоре не помнех адреса на сестра ми, а тя телефон тогава нямаше. Видях карта на София зад гърба на полицая водещ разпита. "Може ли да я погледна?" - попитах аз. Ориентирайки се по картата се сетих, че квартирата на сестра ми е на улица "Пиротска". А като напрегнах паметта си се сетих и кой е номера на улицата. Естествено не приеха думите ми на доверие. Полицаите първо се свързали с родителите ми, уточнили всичко. Първо попитали майка ми:
- Госпожо, знаете ли къде е вашия син в момента?
- Да, на село е. В село Габра.
- Не познахте! В 8-мо РПУ в София е!
- ?
В последствие майка ми обяснила, че неин братовчед дълги години е работил в това РПУ. Също така успяла чрез роднини да намери номера на мобилния телефон на въпросния полицай. От този момент се отнасяха към мен като към привелигирован задържан. Все пак ми направиха обиск. Не носех друго освен раница, чадър и тесте карти. Полицая съвестно преброи картите и вписа в документа за обиска: "тесте от 32 карти". В последствие оформиха необходимите документи - Заповед забраняваща ми да влизам повторно в охраняемата зона около стената на язовир Искър, както и акт за това, че не нося личните си документи. В последствие акта ми струваше 50 лв. Все пак няма безплатна разходка с кола от стената на язовир Искър до София. Това което полицаите бяха измислили за да ми помогнат да изляза от гадната ситуация в която се бях набутал сам беше да изпратят 2-ма техни колеги от 3-то РПУ да посетят квартирата на сестра ми и да я помолят да ме прибере. Представете си как се е почувствала тя когато двама полицаи я търсят и казват: "Отидете в 8-мо РПУ! Брат ви е там." Сестра ми дойде да ме спасява. Спряха я на входа на РПУ-то. Аз още бях в коридора дооформяха последните документи, отдавна ми бяха махнали белезниците, но ме помолиха да седя на пейката на която държат заподозрени, задържани и т.н. Пейката имаше специален железен лост на който висяха множество белезници. С тях захващат глезените на задъражните за да не могат да избягат.
Докато сестра ми чакала на входа на РПУ-то се запознала с жена дошла да подаде оплакване срещу съпруга си, който я пребил. "А, ти защо си тук?"- попитала жената.
- Заради брат ми! - отговорила сестра ми, все още без да е наясно точно какво се е случило.
- И мен брат ми ме биеше едно време! - казала жената. - Но сега ме бие мъжа ми!
Малко по-късно ме пуснаха и заедно със сестра ми отидох в нейната квартира. Там имаше свободно легло, където прекарах нощта, макар че не можах да мигна след преживелиците от деня. Сутринта в 5:00 тръгнах към Централна Гара и хванах първия влак за Елин Пелин. След това с автобуса пристигнах в Габра към 8 часа. Закусих в къщи и поех обратно към стената на язовир Искър. Все пак трябваше да си прибера обратно колелото. За зла участ деня беше събота, а след многото валежи гората беше пълна с гъби. Съответно много роми бяха тръгнали за гъби за да припечелят някой лев. Ами ако някой от тях вместо гъби е намерил колело? Брей колко старо желязо! При това старото желязо само се движи! Но стигайки до шубрака в който бях скрил колелото го намерих там. С това историята свършва! От това пътуване нямам снимки, но за илюстрация ще кача една снимка от района на Щъркелово гнездо на яз. Искър.